Поетическото изкуство

Накратко:

Обичам да пиша
Пиша само, когато нещо ме човърка отвътре. Това помага да си го излея на някого чрез листа.
Не знам дали знаете, но като влееш малко мастило в листа и се чувстваш сякаш си най-великият човек на света (а всъщност не си).
Не мисля, че пиша добре, но все пак ще сложа нещата.
На практика това надолу е поезия.
Писнало ми е от любовна литература, затова никога не пиша такава. (освен ако не е нещо хейтващо).
Пиша с малки букви, защото всичко голямо е прекалено блестящо, за да се побере в скромните ми мисли.
Някои стихове са бели. Ако искате да знаете какво е това - проверете в google.
Enjoy, ако може така да се нарече.

Нещо за индекс на "литературата" ми.

от дни насам се чувствам луд.
подхванал листи и писалка
и пишещ с нея във юмрук,
с ума си въоръжен съм само.
таз лудост не е във умът,
а сякаш във сърцето мое е.
и стяга го и удря го със чук,
със камъни на наковалня.
подпитвам хората незнайни
(на мене всички са ми знайни),
но само в мислите си странни,
кой със тая лудост ме е заразил.
но после нещо осъзнавам –
че там е мойта грешка.
че питам хората, макар че
те ми отговарят със насмешка.
капризни са и винаги ще бъдат.
когато зима е след лято
те търсят огън и закрила,
когато получават си отплата
и топло е навън и пъстрокрило,
те търсят хлад и сянка смугла.
кога мъж има за приятел
една добра жена и мила,
той взима я с вечен обет –
забравя за приятелствата живи.
защо сте тъй взискателни и глухи?
със плод отрупани са ваште ниви.
семейство пълни къщите ви кухи.
не е ли това щастието ваше,
за което уж толкова се стремите,
а забравяте за малките неща –
като това да бъдете хора и с дните
все по-човечни да ставате
и вместо още жито на нива да сеете,
озрялото вие да жънете.

Нещо за българския народ.

народът Български болен е
в костите свои поробен е
дори да иска поглед да вдигне
не може – усеща той бича
даже не може да мигне.
затваря се в килия своя.
вътре мисли и оставя обвивка
външна и празна, не иска
навън да излезе и дума да каже,
че и той жив е да покаже,
а само слуша мирно и понякога
луд става с годините.
друг път и без тях лудостта идва.
не прощава даже на единиците,
които опитват да върнат
в себе си човечността забравена.
роби.
били сме. ала вече не сме.
помнете, ако имате дете
не го учете да е роб, а вие
бъдете му ако трябва, за да се не
повтори историята всезнайна.
от роб на роб – роб става,
от роб на бог – още не знаем.
защо не опитаме?

Нещо, което всъщност не е любовно, а е леко лигаво и е повлияно от лятото. И е за най-добрата ми приятелка.

нека се разходим по лунна светлина на плажа.
ела с мене във нощта тъмна до полуда, черна
с луната само блестяща и звезди ще ти покажа
ще видиш също морските вълни на изгрев.
ще чуеш и шума като у вълнолома се разбиват.
ще ти покажа даже как на слънцето лъчите
от жълто в лилаво и във оранжево се смиват.
ще видиш как звезди се скриват във водата,
а после чайки бели над нас будно ще запеят
приканващата утрешна песен; с крилата
си бели над нас ще попеят, а после ще кацнат.
ще видят те нас и мъглата над морето синьо,
от на водата соления мирис ще ахнеш.
ще ти замирише на пъстрокрило, необятно лято.
ела със мен преди слънцето да изгрее.
ела и виж ти всичко туй, а не само от мен изпято.
ела във таз студена нощ на плажа, за да мога
приказката за морето да ти преразкажа,
но тоя път да видиш със очи, със нос да вдишаш,
да чуеш със уши и със крака боси да стъпаш
по пясъка лунен и слънчев, вардещ морето.
ако трябва ръка ще ти подам през дюните,
ще минеме напряко покрай къщата на чайките,
ще стигнем и до замъците пясъчни и с думите
ще приключим кратко, ясно, точно, рязко.
и ще вдигнем ний стени около себе си.
стени от обич към звездите, тишината
и към водният овал, крепящ със рамената
мечтите наши, реещи се в небесата.

Нещо за писането ми, което е точната истина.

аз чувствам нещо тука на гърдите,
дали ми е сърцето или нещо друго?
усещам все по-силна болка с дните
и чудя се какво ли толкова ми има.
да е любов – не е любов, тя сгрява.
нито е омраза – нея не познавам.
не е и звук – ушите мои го не чуват.
щастие не е – него не чувствам.
зима във душата ми настъпва, после
лято. и пак боли неспирно, сляпо,
пулсира на гърдите и не дава мира
на душата моя, изтормозена и дива.
какво е, господи, кажи какво е!
какво ме мъчи тъй без жал,
защо го има, кой луд ми го е дал;
кой луд ми го е дал и с него
желанието да го махна, да се отърва
от туй тежко, непосилно бреме.
махни го, господи, махни го!
не го ща, ако заради него ще ме караш
на листа да изливам мъките свои
и пред човеците да го прикривам.
недей, господи, прости ми!
каквото и да съм направил, махни го.
то дар ли е не зная, проклятие ли е;
ала понякога тегне, друг път ме отпуска
и все към листа влече ме и не ме пуска
от примката своя на гръдта ми,
не ще да се махне даже със сила.
ако някой знае какво е – то господи ти си,
дай го на другиго, освободи ме.
не искам да пиша.
не мога.

Нещо, което написах, когато бях "на ръба на пропастта" и просто се чудех какво да правя с живота си.

На ръба на пропастта стоиш.
С единия си крак си вече долу,
но другия на твърдата земя крепиш
със сили незнайни и воля

И въпреки че надеждата е във теб,
измъчен си и сякаш пропадаш
надолу към пустата степ,
която на дъното си представяш.

Защото когато те бутат с ръка
е трудно да бъдеш ти сам
и с мъки да тласкаш нощта,
за да дойде денят някога там.

Да изгрее слънцето трудно е,
когато ръце чужди пред него стоят,
когато сянката висне в твойто небе
и когато не искаш живот такъв.

Лице на дявол виждат другите
в теб, ала не искат да видят сърцето
твое ангелско, издържащо на думите
Техни, опашати, неверни, превзети

Нещо, което написах, понеже бях твърде потиснат, за да се наслаждавам на ваканцията.

някога вярвах, че има огнище,
което те сгрява, когато си сам.
някога, чувствах, че искам къща,
в която да има такова за мен.

някога беше това, минало време –
когато се страхувах от зимата.
сега по-скоро лятото ми е бреме,
а не като другите – тримата.

зимата чувствам като приятел.
есента и пролетта – не зная.
а лятото като истински предател,
подвел ме зимата да не желая.

защо предпочитам зимата вече?
това сякаш за вас е нечовешко.
така го наречете, но тя не понечи
да ме наранява толкова тежко.

с какво ме е наранило лятото?
то беше приятел мой скъп.
то беше това коте – опашатото,
което излъчваше лъч светлина.

но после явно порастнах и някак
то започна да ме задушава.
във хватка ме хвана и всякак
опитваше се да не ме дава.

и все още тъй здраво то стиска.
с морето си блажено, с топлината.
то сякаш в затвор ме изпраща
и мене лишава от светлината.

на пясъка виждам аз двора зелен
принадлежащ на затвора – морето.
но все пак и там има стръкче невен,
от който знам, ще разпука не лято.

а зима. глупаво звучи, нали?
но за мен зимата е времето, в което
поникват цветята, дори сняг да вали
на онова заснежено място – тепето.

на таз зимна градина горе искам
да умра и да не чувам аз пак
за онова нещо, което вече притискам –
лятото, скрито под снежен похлупак.