Моят скромен ъгъл за писане

Coming soon...

Not suitable for the weak of hearts, moralists, or anyone, who keeps a clean speech and considers swearing immoral. И сега като вече казах това, е време да изложна поредната си тирада на показ. Enjoy xD
Цигари, ракия и непреодолимото желание да се изходя
Ох, боже. Какво става тук и какво става там? Не е ли интересно да се
замислиш върху насоката, в която държавата ни отива? В посоката, в която
ние отиваме, понеже онези „лидери“ ни носят натам? В посоката, която
лично според мен води към онова място, където миризмата е непоносима,
където веднъж щом стъпиш, никога не можеш да забравиш, най-малкото
заради „отпечатъка“ върху обувките ти, който сякаш стои там завинаги и
някак си носи своята особена миризма. Миризмата на демокрация. Миризмата
на така наречената свобода, която ние притежаваме. Или поне така си
мислим. Онази свобода, която ние мислим, че имаме, действително е
нужник, който правителството използва, за да се изсере (пардон за
израза) върху лицата, устите и всичко друго, което народа притежава.
Сега мога да бъда обвинен, може би дори наруган, за това, което пиша, но
замислете се. Нямаше ли да живеем в по-добър свят, в по-добра държава,
най-малкото, ако това не беше вярно? Нямаше ли условията за живот да
бъдат по-добри, ако депутатите не удовлетворяваха физиологическите си
нужди върху невинните граждани на държавата, която се нарича България.
Сега не мога да знам какво скрито значение има думата България, но едно
знам – тя не значи нещо хубаво. Ако годините, в които всъщност съм
мислил върху положението, в което се намира тази страна, а те са някъде
между 5 и 8, никога не съм стигал до положителен извод. Винаги, в който и
да е момент, през последните осем години, страната ни е била в някаква
шитня. За необразованите, шитня означава място, пълно с екскременти. В
повечето случаи такива, които никак не са приятни нито за окото, нито за
ухото. Технически, през тези осем години, е имало моменти, в които един
човек като мен е вярвал в светлото бъдеще. В онази светлина, появяваща
се толкова рядко, която сигнализира, че всъщност има надежда. Че онази
тъмнотия може да бъде излекувана от светлината. От ръката Божия, дори.
Ала онази ръка, която внася радост и лъчи надежда в живота на толкова
много хора по света, биваше заменена с онази, която бърше задниците на
толкова много други по света. Дори, ако мога да го кажа (ако не, някой
ще го цензурира), онази, която бършеше задниците на жителите на третия
свят. Онези с по-мазните органи. И това е най-лекия начин, по който мога
да го кажа. Особено в състоянието, в което се намирам.
Не може да бъде така. Просто не може. Аз, колкото и арогантно да звучи,
се мисля за човек, който има голямо въображение. Който все още мисли, че
след известно време ще дойде „месията“, който ще спаси тази държава.
Който ще внесе отдавна чаканата поправка на закона, която ще направи
онзи жалък живот, който всички живеем, търпим. И не само търпим, а дори
желан. Желан да бъде живят. Желан да бъде изпитан. Но дори и аз, който
толкова много може да си представи, не мога да приема положението в
днешния ден. За Бога, нашият премиер строи магистрали, вместо да
адресира ситуацията по улиците на малките градове! Градове, в които
насилието е толкова разпространено, че дори Ал Пачино би вдигнал вежди.
Не, просто някак не е възможно онова, което се случва. Премиерът ни
строи тези асфалтови чудеса, мислейки си, че прави нещо полезно. И няма
да лъжа, действително това е полезно – наскоро беше отворен участък от
магистралата, който свързва Ямбол със София. За това не мога да бъда
обективен, понеже това е от полза за мен. Но всичко останало някак ме
тревожи. Дори ядосва. Ако нашият премиер, който до някаква степен аз
уважавам, полагаше частица усилия за действителните проблеми, които
държавата ни имаше, може би нямаше да се намираме в дупката на
обществена тоалетна, в която се намираме сега. Понеже все още
нелегалната търговия с наркотици съществува в България. Понеже все още
има неразкрити убийства в тази страна. Понеже все още има жени, които
предлагат телата си за пари (не че протестирам върху това толкова
здраво, но все пак не е морално). Проблемите си съществуват, ала нашите
държавни служители просто чешат топките си в наслада, че след
седмица-две ще получат чек толкова тлъст, колкото коремната им област
някога е била. И най-вероятно още е. Не е честно – те чукат когато и
когото си искат, ядат всичко, което могат да поемат, серат, където си
пожелаят, пият, когато и каквото си искат, а останалите жители на
държават просто го поемат. Ами в един момент всичко си има граница. В
един момент онова място, което поема всичкото насилие, просто се
препълва. Гражданинът казва „Стига!“ и си вдига гащите. Затваря си
устата, пълна с екскременти, и се въздига. Въздига се срещу лайнарията,
която държавата предлага на най-преданите си служители – гражданите.
Гражданите, които според тях, са щастливи. И защо да не са – те живеят в
демокрационна държава. Всичко, което искат, могат да получат. Всичко,
което желаят, могат да получат. Всичко, което мечтая, могат да
постигнат. И това е достатъчно, нали?
Еми не, не е достатъчно. Има едно нещо, наречено морал. Без моралът
човекът е просто едно тяло, което може да бъде използвано по всякакъв
начин, за всякакви цели, без никакви последици. Един депутат може да
използва гражданина за всичките си нужди – един пример, който ми идва на
ума веднага, са предизборните кампании. Всички кандидати обещават нещо.
Един обещава по-добри пътища. Друг обещава по-добри пенсионни планове.
Трети обещава по-високи заплати. Четвърти обещава нещо друго. Но всички
те имат нещо общо в своите обещания – всички те остават празни, като
мъжки член, в момента, който постигне върховна сексуална наслада. Те
остават празни, без никакви надежди да бъдат въздигнати в бъдещето. И
някак това е историята на обществото през последните години. Обещания,
оставени клюмнали в някоя алея. Материя, която иронично, остава
най-важното нещо в този свят. Материя, пръсната и оставена на място,
което малкото благоприличие, което ми е останало в това ми състояние, не
ми позволява да спомена. Но все пак си мисля, че всички ще се досетите
за кое място говоря. То е началото на всичко. Оттам се ражда животът,
оттам се ражда всичко. Понеже нека си признаем – най-злите лидери на
света не са се появили от само себе си. Някой разгонен чичко е оправил
някоя що-годе разгонена лелка и бъдещчичко Хитлер се е появил. Или
бъдещчичко Мусолини. Кадафи. Обама. Путин. Който искате. Проблемът е, че
колкото и да са зли в своите намерения относно другите държави, те
винаги остават лоялни към своята. Нещо, което някак не виждам в нашите
лидери. И което може би в близките години няма и да видя, колкото и да
ми се иска да не вярвам в това.
И така, мисля да приключа тази тирада, поради липса на други примери,
които да се заформят в главата ми. Може би е поради високото количество
алкохол, което в момента се намира в кръвта ми. Може би е заради
нежеланието ми да пиша повече. Но най-вече мисля, че е заради желанието
ми да източа крана си в близката тоалетна. Хм, предполагам, че тези,
които ме познават, знаят кое е най-точното определение.
С пожелания за светло бъдеще, светло утро и безболезнен махмурлук, ви
пожелавам лека вечер. Или сутрин. Зависи кога четете това. Ако го четете
де, нямам големи надежди.
Peace, I’m out.

Отново е това време. Времето, в което ще ви пълня главата с глупости, идващи от… ами от моята глава. Или поне се надявам да е оттам. В противен случай би се наложило да преразгледам цялото си съществуване наново. А това няма да доведе до хубави резултати.
Така, днешната ми тема, по която мисля да се разпростра из пространството, е вдъхновението. По какво се дефинира то? Нека започнем с определението. Това е нещо, което стимулира чувствата, карайки един човек да се чувства по-добре по някакви необясними причини. Не бих спорил с тълковния речник, ако обяснението се окаже друго, но поне така го разбирам аз. Нещо, някаква картина, някаква статия, някой филм, някой сериал, някоя песен, някое каквото и да е, което те кара да се чувстваш по-добре и те кара да направиш нещо, което внезапно усещаш, че можеш, без значение колко трудно е то, или колко невъзможно си смятал, че то е. Тези неща нямат значение тогава. Когато вдъхновението го има, границите се вдигат. Сякаш някаква невидима ръка се протяга към земята и вдига невидимите граници на възможното, правейки всичко постижимо. Правейки мечтите реалност, правейки невъзможното възможно, правейки тежкото – леко. Сякаш някаква невидима ръка с четка в ръка рисува нов свят. Свят, където духовните ценности, онези, които действително нямат цена и не могат да бъдат определени с точност, властват. Където литературата е ценена по начин, който я удостоява. Където няма телевизия, няма компютри, няма никакви високотехнологични джаджи, правейки днешните деца зомбита със социални устройства. Няма такова нещо.
Едно нещо, което ми прави впечатление и то не е никак добро, е нарасналата популярност на социалните мрежи. В днешно време едно дете (да, точно дете) може да познава хиляда човека, без дори да ги е срещало на живо. Това е може би подобрение и определно благословия за онези хора, които са срамежливи. За тях това е благословия и съм сигурен, че те благодарят на която и да е сила, която им е доставила от някое място тази възможност да комуникират с връстници без да се налага да показват слабостите си. И това е добре. Но деца, на които им няма нищо общо, днес стоят по цял ден пред компютъра, чатейки с някое момиче или някоя жена. Да, това се случва. Времената се променят.
Преди известно време се опитвах да се противопоставя на тази идея, че настъпва промяна и че може би тя вече е тук и чука на вратата, макар само от някакво уважение. Истината е, че тя наистина е тук и не чака никой. Тя форсира населението да се подчини и тъжната истина е, че повечето население вече го е направило. Някак си ми идва на ума метафората за тъпия нож, който някой човек използва, за да се опита да отреже нещо. Колкото и да се опитва, той няма да го направи понеже ножа не е достатъчно наострен, за да пробие повърхността на нещото и да го раздели на части. И точно така е и със сегашното положение. Промянята, за която се пее в толкова много песни и се говори в толкова много книги. Сигурен съм, че се говори и в много филми, но отдавна се отказах от тази идея. Книгите са много по-добри произведения от филмите. Признавам има много добри филмови произведения, ала колкото и да напредва индустрията, онова чувство от мастило върху хартия винаги ще ме кара да предпочитам твърдите корици пред големите екрани. Нещо лично може би, а може би не. Да се върнем на темата. Онази промяна, която е чакала толкова дълго в сенките, вече е тук. Какво правим ние, като единство? Подчиняваме й се. Нямаме избор, действително. Когато повече от половината население гласува за един кандидат-президент, той бива избран, нали така? Тогава ако повече от половината население приеме новия световен ред, то останалата част, която не е съгласна с него, е някак прецакана, нали? Освен ако не се вдигне на бунт и не предизвика реда на управление. Ала, мисля ще се съгласите с мен, че този подход е отдавна заминал. Преди време българската държава е била съставена от истинските българи. От патриоти, които са вярвали в най-доброто, правели са най-доброто и са учели децата си на най-доброто. А сега какво става – възрастни, в третото десетилетие на своето съществуване слушат онзи малък хомосексуален глупак, който толкова много малки момичета искат да видят на живо и най-вероятно да изчукат, понеже бил готин и тоооооолкова сладък – Джъстин Бийбър. Абе, я се вземете в ръце и се овладейте! (това беше най-милия начин да го кажа, вярвате или не). Това малко идиотче прави по има няма триста милиона на година, ако не и на албум, и му дреме на малкия член за тези малки пикли, които искат да го видят и да го докоснат. Много му пука, че всички го мразят. Да го вземат дяволите, всички мразят… хм, не мисля, че мога да намеря някакъв пример, който да граничи поне до някаква степен с омразата, която света има към Джъстин. Хм, само да беше избрал за свое артистично име първото си име. Някак си звучи далеч по-добре, нали? Музиката му е като разстройство, излизащо със запек от повредено дебело черво, но все пак това име звучи далеч по-добре от Бийбър. Бийбър. Хм, усетих някакво гадене само като пиша това име. И болка в главата. Представям си какво би било, ако някога бъда насилен да слушам музиката му.
Ала се отклоних от темата. Вдъхновението. Онази песен, която те прекарва през години, през векове, в някаква приказна вселена, в която всичко е възможно. В която няма нищо, което да те спира, няма кой да ти вкарва отрицателни мисли в главата, няма нищо, което да те депресира. Само чудните Божии произведения, каращи те да се чувстваш като онова, което действително си – човек. Човек. Живо същество, което има правото да се наслаждава на онова, което има, да желае онова, което иска и да постигне онова, за което мечтае. И кой, за Бога, би се осмелил да попречи на всеки един човек да постигне тези неща? Отговорът би трябвало да бъде никой. Но всеки има онзи един човек, който пречи на всичко това да се превърне в истина. Искам сега всички да се сетите за този човек и да се замислите колко малко струва той в сравнение с вас. Колко нищожен е той пред вас, колко жалък е в опитите си да ви попречи да изживеете мечтите си. Той няма никакво право да упражнява какъвто и да е контрол над вас – тогава защо да му правите услуга и да му позволявате? Вземете се в ръце и постигнете онова, което винаги сте мечтали и което ви е писано да постигнете. Да бъдете най-добрата версия на себе си, която можете да бъдете. И не е ли това крайната цел на всяко човешко същество?

Първото определено не ми се чете, щото излиза тъпо, аз ти обясних в скайп защо.
Но второто го прочетох. Някак си да ти кажа пак не исках да се задълбавам в писанията на хората, защото по един странен начин всичко, което прочета, независимо дали е зле написано и ли хубаво (като твоето, не ме разбирах погрешно), приемам твърде лично и никога не мога да го оставя настрана. Нещо ме човърка отвътре. Та. Това беше вдъхновяващо. Не мога да се изразя по друг начин. Пишеш за вдъхновението и ме вдъхновяваш. Интересно. Единствено логиката с Бийбър нещо не я схванах, но иначе - започнах да чета и си казах, че трябва да спра, но нещо не ми даде. Не вярвам в кармата, но това просто трябваше да го прочета. Благодаря ти ^^